Правилата на социологическия метод - Емил Дюркем

 

 
Емил Дюркем - Класик на Социологията
Произведенията на Емил Дюркем не престават да привличат  интелектуалният интерес в световен мащаб. Те се преиздават, превеждат, тълкуват, интерпретират и са обект на дискусии, коментари, анализи. Огромно е влияние неговите идеи върху   семиотиката на Фердинанд дьо Сосюр,  структурализмът на Клод Леви-Строс, сравнителните индо-европейски изследвания на Жорж Дюмезил, или на системите на Ролан Барт, дори и върху такива  теоретици на постмодернизма като Мишел Фуко и много други. Мястото му в пантеона на социалните науки е всепризнато. Но, представата за един блестящ учен винаги е възможно и трябва да бъде допълвана. 
Eмил Дюркем е роден на 15 април 1858 г. в Епинал (Франция) в традиционно еврейско семейство, в една религиозна общност, в която осем поколения бащи и синове са били равини. Още като ученик изоставя религиозната практика. Неговите класически произведения са доказателство, обаче, че през целия си живот големият френски мислител не е преставал да се интересува от спецификата на религиозните феномени. 
Той завършва последователно колеж в Епинал, лицей Louis-le-Grand, и след два неуспешни опита бива приет в Ecole Normale Superieure. В процеса на своето обучение получава редица награди, както и  степен по философия  през 1882 г. (впрочем,  сред  последните в списъка). По-късно става професор в Ланс (Lens) и Сен-Кентен (Saint-Quentin). През 1886-87 г. Дюркем прекарва една година в Германия, в Берлин и Лайпциг и е ученик на Вилхелм Вундт.  През 1887 г. започва да чете първия университетски курс по социология във Франция в Университета на Бордо. Точно на същото място, където Монтен е бил кмет, а Монтескьо – председател на Парламента.
Докторската дисертация на големия френски социолог е озаглавена "За разделението на обществения труд", като не е за пренебрегване факта, че тя е придружена от  теза на латински език върху "Приносът на Монтескьо за изграждането на социалната наука". Последователно в годините се появяват “Правилата на социологическия метод” (1895), “Самоубийството” (1897) и "Елементарни форми на религиозния живот" (1912),  както и много други по-кратки произведения. 
От 1900 г. Емил Дюркем живее и твори в Париж. Своите лекции той изнася в Сорбоната, където оглавява "Катедра по социология на Сорбоната". 
След започването на Първата световна война Дюркем се потопява в събитията, като се стреми да ги обясни и анализира. Във войната загубва любимия си син. Без да може да понесе огромната загуба на 15 ноември 1917 г. той умира на 59-годишна възраст в Париж.
СОЦИОЛОГИЗМЪТ НА ЕМИЛ ДЮРКЕМ
Преди появата на фундаменталната аргументация на Емил Дюркем, социологията е била дейност, развивана извън рамките на университетските институции. Тя е била наука, гледана от високо и със значително подозрение от онези, които са преподавали интституционализираните дисциплини. Дори названието й събуждало страх и недоверие и се е произнасяло твърде предпазливо. Дюркем постига онова, което преди него Сен Симон и Огюст Конт не успяват. Той е първият академичен социолог, първият професор по социология, който със своето силно присъствие  придава на социологията статут на легитимна и уважавана университетска досциплина. 
Не по-малко съществен е фактът, че Дюркем е създател и редактор на списанието “Социологически годишник (L’Anee sociologique)”, което трябва да се има предвид при очертаването на същностните характеристики на неговата социологическа школа
Дюркем си поставя за основна цел да обоснове социологията, като строга научна дисциплина, която да бъде автономна и призвана да се превърне във фундамент на социалните науки. Но,  заедно с това той се опитва да очертае появата на нова социална система, основана на разума и науката, която ще успее да постигне солидарност и обвързаност в модерните общества, които са заплашени от аномия. 
Интерпретацията, която Дюркем прави на предмета и предназначението на социологията, яркото й разграничение от философията, както и точното определяне на онази част от действителността, която е неин собствен обект е оригинална и значима. В произведенията на Дюркем Разделението на труда в обществото, Правилата на социологическия метод, Самоубийството, Елементарни форми на религиозния живот могат да се открият целенасочени усилия за ясно и последователно определение на предмета на социологията.
Според Дюркем социологията, като всяка истинска наука трябва да се подчинява на определени правила и да отстранява предубежденията и ненаучните представи. Чрез методът на методологичното съмнение на Декарт той търси такава сигурност, която би му позволила да бъде убеден в безспорността на своето изследване.. 
Верен на парадигмата на позитивизма, Дюркем извежда като първо правило на социологията да изследва социалните факти към които  подхожда като “неща”, т. е. с методите на обективната наука. Приемствеността с идеите на Сен Симон, Огюст Конт и Хърбърт Спенсър е очевидна, както и появата на идеи и подходи, развити по-късно. 
Социалните факти с които се занимава социологията са изразени чрез колективното съзнание, колективни чувства, колективни представи, колективни вярвания и в този смисъл са функция на социалното цяло, на обществото.  Дори такива социални факти като самоубийството се обясняват с нарушения на колективната солидарност, чрез зависимости и процеси в обществото. Функционалистката парадигма е една от най-влиятелните парадигми  в социалното познание. Въпреки значителното внимание, което отделя на структурните и функционалните зависимости в рамките на обществото Дюркем продължава някои типични закономерности на еволюционизма, свързани например с процесите на диференциация и интеграция. 
Какво е общество? - то не може да се види. Науката освен това не може и не бива да борави с представите на здравия разум. Социологияте е полипарадигмална наука и различните социални мислители отговарят по различен начин на този въпрос.  Габриел Тард търси обяснението на групата на основата на психичните свойства. Според Хърбърт Спенсър - обществото може да се осмисли в парадигмата на биологията като цялостен свъхорганизъм. Психологичните и биологичните интерпретации не могат да достигнат до същността на обществото, на социалния живот.  Може да се твърди, че търсенето на отговори все още не е преустановено. 
Социалните феномени не могат да се дефинират нито като се тръгне от човешкия индивид, психика или биология, нито пък могат да се сведат, редуцират до тях. Социалните феномени не могат да се изведат от реалии, които не са социални. Социален феномен има там, където съществува проста или съставна социална група и взаимоотношения между индивидите, от които са съставне. 
За Дюркем социалната реалност е морална, социална среда, която се състои от надиндивидуални норми на мислене и действие. Институциите правят възможна тяхната реалност. Цялото човешко поведение се определя от институциите и нормите, които регулират човешкото  поведение - става дума за артефакти, а не за естествени факти. Институциите и нормите определят отношенията между хората и са колективни представи, вярвания и чувства. Обществото и социалната реалност са самопознаващи и саморазкриващи се реалности. 
Правото, морала и другите части на обществената уредба, всички те имат своето раждане в обществото т. е. се самопораждат и представляват субстанция на обществото. Социалната реалност е надиндивидуална и действа принудително върху индивидите. 
Дюркем определя човека като биопсихическо и социално същество, чиято природа е дуалистична - двете му природи са хетерогенни, но се предполагат една друга. Така той проблематизира отношението между индивидуалното и социалното съществуване, процесите на интернализиране, интериоризация на колективното. Подобна позиция е продължение традицията за отдаване на първостепенно внимание на колективното на “смазващата колективност”. 
Несъмнена е значимостта на идеите за социалния феномен, социалната реалност, социалния факт, вътрешната структура на социологията, метода, типологизацията на социалните явления, разграничението на нормалните и патологични социални явления – това са прозрения с неоспорима стойност. "Механичната" и "органичната" солидарност, "самоубийството", "аномията" (патологично социално явление, при което, вместо в среда на органична солидарност, индивидът се оказва в социална изолация) - такива са плоскостите на едно мисловно движение, които разкриват постоянно нови възможности. 
Ролята на елементарни форми на религиозния живот
Според Емил Дюркем  религията като социален феномен изразява най-съкровената страна на социалния механизъм. Той твърди, че почти всички големи социални институции са породени от религията. Или, след като е възможно основните страни на колективния живот да са започнали да съществуват като различни страни на религиозния живот, очевидно религиозният живот би трябвало да е висша форма, концентриран израз на целия колективен живот. Така, ако религията е породила всичко съществено за обществото, то идеята за обществото пък е “душата на религията”. По такъв начин религиозните структурни и същностни характеристики са особено съществени, когато трябва да се даде отговор на един основен социологически въпрос: 
Фердинанд Тьониес: от жизнения свят на общността към рационалността на обществото
Тьонис е една интересна фигура в историята на социологията. Той не създава социологическа школа, но влиянието му се осъществява по косвен път, като идейната му оригиналност остава като че ли в сянката на други тълкуватели и интерпретатори. Идеите на Тьонис съставляват своеобразна връзка между социологията на ХІХ и ХХ век. Тьонис е роден на 26 юли 1855 г. В потомствено земеделско семейство в Айдерщтед, провинция Шлезвиг-Холщайн. Той израства в среда, която е характерна за древната германска община. Получава висшето си образование в Йена, Лайпциг, Бон, Берлин и Тюбенген. Защитава и докторска дисертация в Килския университет, където работи през целия си живот. През 1909 г. Тьонис основава Немското социологическо дружество, като остава негов председател до идването на фашистите в Германия.  Той развива твърде активна дейност в областта на емпиричните изследвания, като същевременно има сериозен дял в обосноването на системата на социологията като наука. Основните си социологически идеи немският социолог представя в ранната си и неголяма по обем книга Общност и общество. Той е бил артистична натура, движел се е в средите на писатели, поети, артисти. През последните си години Тьонис размишлява за възможността от спасителна религия.
І. Система на социологията
Тьонис употребява термина социология в пределно широк смисъл като „съвместния човешки живот изобщо”. Това е понятие, което се отнася към общата социология, която включва социалната психология, социобиологията – етнография и демография, като описателни дисциплини и етнологията и демологията като законоустановяващи научни клонове. На общата социология Тьонис отделя твърде слабо внимание. Специалната социология има три подразделения: теоретична (чиста),  приложна, емпирична социология.
Първата изучава формите на социалния живот на хората, подобно на чистата математика. Тя прокарва пътя на т.нар. формално направление – Георг Зимел, Макс Вебер. Тя е статична. Приложната социология има предметно съдържание и съитветни методи, тя е релевентна към реалния живот на хората, за разлика от чистата социология. Емпиричната социология, социографията е свързана с останалите подразделения от системата, но пред нея не се поставят обяснителни задаче. Чрез съответни методи, и статистически данни се набира емпирична информация за актуалното състояние на нещата в сферата на обществения живот на хората. Тьонис предупреждава за опасността от безкритично използване на занните от официалната статистика. 
Общност и общество
Тьонис създава отделно теория за общността и за обществото като два фундаментални типа социални отношения и свързаните с тях форми на съвместен човешки живот. И двете теории са изградени в типологична перспектива, защото типичното за едната не е от значение за другата и обратното.
Общност 
В основана на двете си теории Тьонис поставя понятието воля, от което конструира двата теоретични модела. Всяка социална връзка е проява на волеви отношения между човешките индивиди. Преди да се изучи дадена социална връзка е необходимо да се определи тнипа воля за живот на съответния индивид. В случая с общността типично е ирационалното, спонтанното, несъзнаваното и др. Това е афективната, органична воля, която е своеобразен еквивалент на тялото. Тя има три форми, свързани с основни форми на живот:вегетативна, анимална и ментална.  Инстинктите за наслаждение на индивидите като природни същества укрепват отношението на привличане, като ги затвърждава в съвместния живот като трайни нагласи и навици. Семейството е социален феномен, чиято форма е общността. Отношенията които съставят семейството като общност имат пряка природна определеност – общностно семейните отношения са – майка-дете, мъж-жена, сестра-сестра, брат-брат, сестра-брат.
Друг тип общностни отношения е съседството – по място, което не е просто физическо пространство, а човешко, жизнено пространство. Наприме селото – радости, беди, помощ, клюки и т.н.
Третата форма на общност изразява обединяване на хора, които споделят общи ценности и идеали, духовни интереси обща професия и т.н. Дружбата е основната връзка на общността, като едно духовно братство, което образува една невидима местност, един митичен град, което оживява чрез творческата воля и художествената интуиция. Духовната връзка преодолява всякакви разстояния.
Според Тьонис терминът общност е свързан със семейно-родствената близост, емоционалната привързаност, взаимното уважение между съседите – преди европейското индустриализирано общество. Това се отнася и за първобитния род, племето, робовладелското имение, средновековния феод. 
Общество
В основата на социалната връзка стои т. нар. Рационална воля. В обществото индивидите са принудени да си взаимодействат поради външната принуда на техния интерес. В обществото всичко подлежи на размяна, всичко се манипулира и търпи намесата на човешкото лицемерие и неискреност. В момента в който обществото се конституира влизат в сила разменните отношения, пазара, стоките, парите, като еквивалент на човешките отношенияр на социалната връзка. Целите и средствата се подбират съобразно тяхната рационална приложимост и интересите на участниците в отношенията, които сътворяват тази рационална, външна, принудителна за отделния индивид социална връзка.
След края на  европейското средновековие се появява  социалната организация на обществото, в която преобладават анонимността, безличните организационни зависимости, обособяването на структури и функции, съгласуването им според тяхната полезност и ефективност, изсушаване на човешките отношения, огрубяване и прагматизиране на човешките отношения. 
Повишаването на организационната рационалност води до отчуждение и обществото става хладна рамка в неуютния социален свят Сходни са идеите на Маркс за историческия преход от условия на лична зависимост към отчуждаващата вещна зависимост в капиталистическото общество.
 

Условия за ползване За нас Подкрепете ни! Карта на сайта Приятели За реклама Контакт с нас Каузи