Социология на религията

 

Какво не знаем, ако не знаем нищо за религията?
Не знаем какво правят хората, когато са религиозни и защо го правят. Това е фундаментален проблем. Какво обединява огромни групи от хора и ги определя като общност? Как религията се вмества във всекидневния живот на обикновените хора? 
Когато хората изразяват или споделят своите вярвания, те предоставят на научното търсене определен тип информация. Но, когато се изучава религията трябва да е напълно ясно какво трябва и може да бъде изучавано и анализирано. Религията представлява научен интерес по същата причина по която и в областта на политиката, историята и икономиката се прави опит да бъдат уловени механизмите на публичния живот и управление. Същевременно, религията се превръща в обект на изследване, за да се проследи треакторията, която човешкият род е очертал за себе си в своето духовно и интелектуално измерение, както това се прави в литературата, изкуството, музиката, поезията и философията. 
В началото на ХХІ в. е очевидно, че всеки анализ на гражданския и политическия живот трябва да включва и религията. За разлика от историята, религията е немислима като завършена в същината си. Религията никога не един завършен продукт, пакетиран и съхранен, който остава непокътнат от поколение на поколение. Религията е динамична, тя се променя, като наподобява повече река, отколкото паметник. 
Социологията се интересува от религията, защото е трудно да се отрече, че религията предлага ключ за разбиране на човешката дейност – на цивилизацията, на политиката, която е определена да контролира властта, на икономиката, която рационално управляваме, на философията, която диктува смисъла и логиката, на изкуството, което  обяснява чувствителността. Религията предлага своята алтернатива в търсенето на смисъл и хармония на човешкото съществуване. Религията дава по-индиректен начин, нерационален, но силно въздействащ, особено спрямо обикновения човек,отговор на въпросите, които той и светът около него поставят. 
Всяка религия има неизбежно отношение към социалния живот на хората, към обществото, има социален смисъл дори, когато е напълно насочена към човека в стремежа си да  го освободи и изтръгне от реалния социален живот и му предложи напълно трансцедентен на този живот. 
Проблемът за религията и участието й в структурирането на социалния свят разкрива най-интимната природа на социалността, на обществото изобщо. Но способна ли е религията да изрази, да аргументира проблемите на модерността, на един свят на промени и ценностни трансформации, в който съществува индивидуална и колективна потребност от сигурност? Между религиозното  и рационалното в съвременното общество възниква напрежение. Специфичното и особеното за всяка една религия може да бъде прочетено и изтълкувано социологически. Социолозите на религията имат за предмет на изследване религиозните факти, настоящи или минали, които те трябва да третират като социални факти, обясними чрез други социални факти. С други думи, да ги конструират, класифицират,  да ги сравняват, в дадена общност, в дадени организирани групи, да ги третират в границите на отношенията и конфликтите в дадено общество. В синтезиран вид при изследването на религията социологът се интересува от социалният контекст, социалните последствия, социалното значение, роля, същност и функции на религията в обществото, от взаимодействието на религията с останалите сфери на социалният живот. Религията е бариера, която застава на пътя на непрестанното "критическо рационализиране" каквото е според Бурдийо, социологията. Полето на социология на религията е винаги проблем, който непрестанно се формулира, развива и преформулира. Терминът ”религия” е  невероятно многопластов и многозначен. Необходимо е да се обособяват и разграничават  различните смислови полета в които той може да бъде определен. Смисълът и същностните черти на религията трябва да се търсят в дълбоките пластове на индивидуалния опит и съзнание. Но, тя   въвежда в публичната политика и съображения от свръхестествен характер, като  придава на обществото трансцендентна  значимост. Думата “религия” в етимологичен план означава “обединяване” (от relegere): обединявам, събирам. Съответно по обиколен и синтетичен път religeo изразява съвкупност от обреди, съставляващи самата неприкосновеност на обществените институции. Думата religio се асоциира с респект към божественото. Да бъдеш религиозен, означава да си изпълнен с убеждения, да съблюдаваш обредното предписание,  religare означава и – свързвам. Самият термин religio препраща към това, което свързва човека с Бога. Дадена религия интегрира хората в една общност, но в същото време тя отделя тази общност от всички останали религиозни и не религиозни общности. В религията – независимо дали в традиционната религия или в други върховни задължения – често могат да се открият организиращите принципи, които свързват всички заедно. Свързване не само с някакъв върховен принцип и начало, но и на хората с хора, помежду им, тип комуникация, съхранила се през вековете. Въпреки, обособеността и строгата индивидуалност на всяка една религия съществуват нишки, които ги обединяват и превръщат религията в мост за сътрудничество и взаимопомощ между религиозните общности. Интегративната функция на религията позволява да се разкрият сходствата между различните религии. В някои случаи тези сходства са твърде значими и дори очевидни, но не е възможно да се изповядва едновременно повече от една религия. Представите за абсолютното, свръхестественото, отвъдното, които си създават хората, през вековете, следващи се в своето развитие съвсем не са еднакви. Едни са безпомощни да подхранват устойчивостта на човешките общности, други го постигат за по-кратко или по-дълго време, но пък ограничават. Трети осигуряват и приемственост, и се адаптират към еволюцията на човешката група, на която осигуряват оцеляването и развитието. Може би човечеството не е изчезнало до този момент, защото се е отнасяло към заобикалящия го свят чрез силата и възможностите на вярата. В днешните плуралистични общества различните религии съжителстват една до друга, те съ-съществуват. Но в  определени  отношения  всички  те  си съперничат,  като всяка  една се опитва да докаже своята истинност. Паралелно с тази продукция в модерните общества между свещеното и религиозното и процесите на секуларизация “набират скорост”. Социалната  дейност се основава на секуларни предпоставки, но процесът на секуларизация преживява своята двупосочна еволюция. Религиозните форми включват свещени приказки, ритуали, морални кодекси и общности; формалните определения се ценят от историци на религията. Религията в основния й смисъл е и история, която включва символи, метафори, език, които имат силата да предизвикват и подхранват въображението. Чрез тях всяко човешко същество артикулира смисъл за себе си в отношение с другите. В примитивните общества се приема идеята, че другия свръхестествен свят, населен със същества и свещени сили, е фон на света на всекиднивния живот и този “друг свят” би могъл да нахлуе под най-различни форми в отсамния свят. Преминаването на границите е кризисен момент, и има ритуали, които бележат преминаването от един в друг жизнен цикъл. Жизненият цикъл има и времеви граници през които преминава всеки човек  – раждане, пубертет, брак и смърт. Границите, които бележат преходите в човешкия живот са натоварени с религиозно значение. Да се надникне зад завесата на неизвестното е фундаментален проблем във всекидневния живот на обикновените хора. Тогава се нуждаят от специална помощ, от “друга” сила, която ги спасява при трудни ситуации, тя може да бъде наречена и религиозна. Без присъствието на крайни абсолютни, ценности и смисъл всичко в човешкото социално съществуване се превръща в хаос и безсмислие. Разбирането на религията, от възникването й и в нейните основни мутации, е неотделимо от усилието да се разбере огромната трансформация, която ни е създала и се е извършила благодарение на  разомагьосването на света. Проблемът за същността на религията произлиза най-вече от съществуващото многообразие и наличието на специфични особености, характеризиращи двете страни, които съставляват религиозния феномен – божествената  и човешка природа, взаимодействието, между които ги прави неделими. При това взаимодействие се пораждат процеси, които не биха могли да бъдат разрешени категорично и окончателно по пътя на емпиричното изследване поради естеството на техния  характер. Брайън Уилсън прави сполучлива аналогия в своята великолепна книга Религията в социологическа перспектива.  Той сравнява социологът с фотограф, който се опитва да направи снимка на определено явление в дадено общество, за да го съхрани в ситуацията, в която го е уловил в дадения момент от неговото развитие. Ако такава аналогия се продължи тя е възможна и през призмата на станалото основополагащо, изискване на Макс Вебер за ценностна безпристрастност на социологическите знания. Социологът на религията във вебериански смисъл би трябвало да бъде напълно обективен, безпристрастен наблюдател, дистанциииран и ценностно неутрален спрямо своя предмет на изследване, или на преподаване. Той просто и само би трябвало да направи една снимка на онова, което е избрал да проучи. В такъв случай анализът  е възможен само ако са приети нужните органичения и изследвания обект подлежи на верификация. Но,  възможно ли е това? Колкото и  трудно да е понякога да се повярва, социологът е човек като всички останали  и страда от недостатъци и пристрастия присъщи на всички останали човешки същества. Все пак социологът (фотограф), единствено той, би трябвало да определя (ако продължим тази аналогия) към какво, как, защо и под какъв ъгъл да насочи своя апарат, а и какво точно да снима. В модерното общество към всичко това може да се добави един простичък факт, който не е за пренебрегване, а именно, че социологът-фотограф би могъл да настрои автоматичната система за снимане в своя апарат. При подходящи обстоятелства и при съблюдаване на необходимите правила на социологията, той може да се включи в снимката. Или,  да участва в изследователско търсене и по линията на включване на собственото си светоусещане, а не изкуствено дистанцииран от него за целите на научната безпристрастност. Всички, които по един или друг повод  са се докоснали до проблематиката, свързана със свещеното и неговото присъствие в света на хората, биха се съгласили, че понятието е всеобхватно и не може да бъде определено еднозначно. Но, както твърди Мирча Елиаде не е създадено друго понятие, което да изразява  същността на сакралния опит. Възможни са различни дефиниции, в които да се определи обхвата на понятията свещено и  сакрално в тяхното отношение към религиозните феномени. 
 
 

Условия за ползване За нас Подкрепете ни! Карта на сайта Приятели За реклама Контакт с нас Каузи